УНИЩОЖЕНИ И ЗАБРАВЕНИ КОЙ И КАК СПАСЯВАШЕ В БЪЛГАРИЯ ЕВРЕИТЕ?

Без съмнение, спасяването на българските евреи е основание за гордост. Използваната формулировка – спасяването на българските евреи – е политически и исторически много удобна, и не е случайна. С нея по подразбиране се изключват унищожените беломорски и македонски евреи и отпада въпросът, защо те не са спасени.
Малцина са обаче онези, които знаят или ако знаят, то е недостатъчно, че българските държавни институции - правителство, монархически институт, Народно събрание, полиция и войска - са съдействали на нацистка Германия да унищожи 11 363 евреи от т. нар. “новоосвободени земи”: Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Западните покрайнини.
В периода от 4 до 11 март 1943 г. в ранните утрини българските административни, полицейски и военни власти, установили се като освободители в тези райони на Балканите, забират подобно на стадо овце мъже, жени, деца, бебета, бременни жени, възрастни и немощни хора. Лъжат, че ги изпращат в България, а в действителност ги натикват в предварително подготвени етапни концентрационни лагери. Страданията на нещастниците описва свидетел:
“По-тежко беше положението на щипските и битолските евреи, особено при последните. Оскъдна постелка, повечето деца - почти всяко семейство имаше едно две и повече деца. /.../Родилката беше родила тук в помещението /лазарета на концлагера - бел. авт./. Имаше едно момиченце - здраво. Молеше се за малко бельо. /родилката - бел. авт./ Между болните имаше: туберкулозни, тежко болни, от ангина пекторис, пневмония - един случай, четири случая от старческа болест, една стогодишна жена, трима четирима парализирани и др. Между тях имаше трима души - участници във войните, със своите възпоменателни медали на гърди. /.../”
С влакови композиции през Югославия и с шлепове по р. Дунав евреите са депортирани до концентрационния лагер Треблинка.
Широко е разпространено твърдението, че само хитлеристите носят отговорност за изселването, защото българската юрисдикция върху тези земи не била призната от германците и че не съществувал международно признат правен документ, който да узаконява българската власт върху тези територии. Естествено, че няма и не може да има такъв документ. Суверенните държави Югославия и Гърция са варварски нападнати и окупирани от съюзниците на България нацистка Германия и фашистка Италия в нарушение на всички международни закони и без основателна причина. Територията на Царство България е предоставена от управляващите и е използвана от нацистите като плацдарм за война срещу народите на Югославия и Гърция. Ръководейки се от предстоящите си планове за нападение срещу Съветския съюз Третият райх прехвърля окупационните си задължения в Беломорска Тракия и Вардарска Македония на българската армия. На 18 май 1941 г. Хитлер издава Директива № 29 относно окупацията на Гърция. В северна Гърция се създават три зони: германска, италианска и българска. С постановление на Министерския съвет № 5368 се утвърждава наредба за правата на директорите на областите в освободените през 1941 г. земи. Цялото управление на областите се предоставя на назначените от българското правителство областни директори. Те нямат права само над органите и представителите на военното министерство. България въвежда визов режим с Гърция, който обхваща и окупираната Беломорска Тракия, като германските военни лица преминават границата без българска входна виза. В замяна на полученото административно управление на Беломорието българското правителство се ангажира да охранява тила на германците на Източния фронт срещу предполагаемо англо-американско нападение. На 14 май 1941 г, на първото заседание на Народното събрание след пролетната ваканция министър-председателят Богдан Филов прави официално съобщение за освобождаването на поробените краища и обединението на България. Цар Борис ІІІ е провъзгласен за Обединител.
Всички налични архивни документи сочат, че българската държава е упражнявала пълен стопански, административен, военен и политически контрол върху така наречените нови земи. Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Македония и Западните покрайнини е дело на българските административни власти: полиция, армия, данъчни и банкови чиновници, та дори са включени учители и органите на Българския червен кръст. Защо тогава е необходимо да се крие истината?
В усилията си да решат еврейския въпрос управляващите в България са изпреварени в Европа единствено от марионетните държави Словашко и Хърватско. Нацистите в своите доклади с признание отбелязват старанието на българските власти. В секретно донесение от германската легация в София до Главното управление за имперска безопасност относно хода на изселването на евреите от България, писано на 5 април 1943 г., се казва:
“Като се има предвид, че в Италия, Унгария, Испания и т. н. еврейският въпрос не е поставян за решаване и не е започнала подготовката за изселване на евреите, може да се твърди, че въпреки обичайните за Балканите ограничения българското правителство активно се занимава с решаването на еврейския въпрос.”
Принципен е въпросът - исторически и морално оправдано ли е политици и историци в миналото и сега да делят евреите на български и небългарски, да изпитват национална гордост за спасените, а да премълчават за унищожените евреи?
Като оправдание за действията си българските власти използват обстоятелството, че беломорските и македонските евреи нямат българско гражданство. Митпополит Стефан констатира пред Св. Синод: „За беломорските евреи като чужди, а не наши граждани, всяка интервенция се оказа неефикасна...”. Как са можели да имат българско гражданство, като на местните евреи българското правителство забранява да го получат с Наредбата за поданството в новоосвободените български земи. На останалото население от небългарски произход е поставен ултиматум да приеме българско гражданство или да се изсели в Гърция. Цинично е по този демагогски начин да се оправдава депортацията на небългарските евреи и днес. Министерският съвет на Царство България със 116-то постановление «лишава от българско поданство всички лица от еврейски произход, които бъдат изселени вън от пределите на страната, ако до тогава са имали българско поданство” като така се опитва да прикрие съпричастността си към депортацията както на чуждите, така и на част от българските евреи.
Решението за изселването е договорено на най-високо равнище между цар Борис ІІІ и германският външен министър Йоахим Рибентроп. В секретна телеграма подписана от Рибентроп се казва:
“Относно еврейския въпрос в България царят каза, че досега той е дал съгласие само за прехвърлянето на евреите от Македония и Тракия в Източна Европа. От евреите в България иска да се освободи само от незначителен брой болшевишко комунистически елементи, а останалите 25 000 евреи иска да задържи в концентрационни лагери, защото ще ги използува за строителство на пътища.”
Съдържанието на телеграмата се използва постоянно като най-сериозното доказателство, че цар Борис ІІІ не е искал депортацията и е спасил българските евреи, но документът е и най-сигурното доказателство, че унищожаването на беломорските и македонските евреите става с изричното съгласие на царя. Каква оценка трябва да даде тогава съвременното българско общество за Борис ІІІ: на спасител или на унищожител на евреи? Немците точно охарактеризират поведението на царя: ”Той преследва своята често прилагана тактика да създава усложнения зад гърба на отговорното правителство, за да се представи след това като непричастен”.
Съществувала ли е възможност българската държава да спаси приготвените за унищожаване евреи? Международната общност, в лицето на САЩ и Великобритания чрез швейцарското посолство в София от 11 до 27 март отправя предложения до българското правителство да разреши на беломорските и македонските евреи да се изселят в други държави, които са готови да ги приемат. На 11 март Филов отговаря на швейцарския посланик, че е вече много късно, “понеже те след няколко дена тръгват”. В действителност управляващите в България не са искали да спасят евреите, въпреки че са имали юридическа и административна власт да го направят. До момента на преминаването на тези евреи под юрисдикцията на нацистките власти българската държава е можела да се откаже от депортирането им и да ги спаси. Гръцките евреи, качени на кораби в Лом, са били под управлението и контрола на българските полицаи до Виена, където те ги предават на нацистите. На 15 март в разгара на акцията по депортацията на небългарските евреи министър-председателят отбелязва в дневника си, че по еврейския въпрос „... Царят държи на едно твърдо поведение”. Това по онова време и сега означава, че нещастниците са били обречени по волята на българския монарх. Елин Пелин свидетелства пред Народния съд, че се e обърнал в личен разговор към цар Борис ІІІ с молба от свое име и от името на група български писатели евреите „на всяка цена да се задържат в България и да не се предават на гермаците”.
Правителството на Богдан Филов осъзнава престъпния характер на действията си и ги оправдава с исканията на нацистите. На закрито заседание на парламентарното мнозинство министър Петър Габровски обяснява, «че правителството като не е могло да устои на натиска да обяви война на Русия, прие германския натиск да ликвидира еврейските общности». Удивително е как по-късно Седми състав на Народният съд лансира същата теза. В произнесената от него присъда е казано, че «акцията по изселването е по скоро немска, отколкото българска акция». Така се ражда легендата за невинността на управляващите в царство България за депортацията на беломорските и македонските евреи.
Правителството на Филов лъже нагло американците и англичаните. Българският пълномощен министър в Швейцария Кьосеиванов обяснява на техните представители, «че действията са предприети от комисаря по еврейските въпроси по негова собствена инициатива». Лъжата се разпространява и до днес като се позовават на различията в българския и немския вариант на споразумението. Целенасочено се пренебрегва факта, отразен в архивите, че Александър Белев научава за плановете на правителството при посещението на хауптщурмфюрер Даннекер – помощник на полицейския аташе в България. Комисарят по еврейските въпроси подписва споразумението с германците, след като му е наредено от министър Габровски, който пък от своя страна е договорил условията с немския пълномощен министър Бекерле на основание на даденото разрешение от цар Борис ІІІ. В 127 –о постановление на Министерския съвет ясно и точно е записано „Възлага се на комисаря за еврейските въпроси да изсели от пределите на страната в споразумение с германските власти до 20 000 души евреи, заселени в новоосвободените земи”.
Единственият представител на властите в България, който прави опит да постави въпроса за депортацията на беломорските и македонските евреи е народният представител Петко Стайнов. Той отправя питане към правителството в Народното събрание на какво основание се извършва изселването на евреите от новоосвободените територии. Въпросите, които поставя и мненията, които изразява Петко Стайнов са крайно неудобни за министрите: „В случая, ако се касае за евреите от Беломорието и ако те действително не са станали български поданици, трябвало би да се насочат направо към Гърция, чиито поданици остават, а не да се товарят на шлепове по Дунава”. Ръководството на парламента скрива отправеното питане от Петко Стайнов.
Извършила ли е военно престъпление българската държава спрямо чужди граждани, като ги е депортирала в трета страна? В камарата на общините британският министър председател Уинстън Чърчил говори за „мрачната картина на делата на българската армия, извършени в техните страни /Гърция и Югославия – бел. авт./ от българите като жестоки лакеи на падналата нацистка сила ...”.
Големият въпрос: направени ли са решителни опити да бъдат спасени беломорските и македонските евреи от българското общество все още не е получил отговор? Съществуват неопровержими доказателства, че секретарката на комисаря по еврейските въпроси Лиляна Паница запознава ръководството на еврейската консистория в София с готвените планове. Старателно пазената от правителството тайна за предстоящата депортация става известна. Усилията на ръководните еврейски дейци изцяло се насочват за предотвратяване изселването на част от българските евреи. Кой е определящият мотив - дали защото самите те са били в списъците за изселване или защото още тогава са осъзнали, че причините за изселването на небългарските и на българските евреи са коренно различни – е трудно да се отговори със сигурност. Факт е обаче, че българските евреи все още са длъжници към паметта на Лиляна Паница. Споменът за нея е свързан с отговорът на въпроса какво направиха българските евреи за спасяването на братята и сестрите им от Македония и Беломорска Тракия. И защо българската общественост, която както се твърди успя да предотврати изселването на българските евреи, позволи да бъдат депортирани така наречените небългарски евреи?

The Exterminated Jews Who and how saved the Jews in Bulgaria?

It is a well-known fact that the Bulgarian people saved the Jews who lived in Bulgaria from Nazi extermination during the Second World War. The problem is that the name of the Bulgarian people is often misused. The deeds of the “good” as well as the “bad” Bulgarians are part of our national history.
The case is even more complicated when it comes to the relations between the Bulgarian state and the Jews in the years of the Second World War.
The rescue of the Bulgarian Jewry is certainly something to be proud of. Few are those, however, who know, or, if they do, it is insufficient, that the Bulgarian state institutions: the Government, the Monarchical institution, the National assembly, the police and the army assisted Nazi Germany in the extermination of 11,363 Jews from the so-called “newly liberated lands”: Aegean Thrace, Vardar Macedonia and the Western outlying regions.
In the early mornings of the 4th until the 11th March 1943 the Bulgarian administrative, police and military authorities, which had settled as liberators in these regions of the Balkans, herded up a number of men, women, children, babies, expectant mothers, old and decrepit people. They were lied to that they would be taken to Bulgaria but in fact they were thrust into preliminary concentration camps prepared in advance. Even before the Jews were transported out of the country, the participants in this act fall on their property like vultures and loot it. The sufferings of the wretched people in the Bulgarian preliminary concentration camps are described by a witness:
“The condition of the Shtip and Bitola Jews was worse, especially of the latter. Meagre bedding, more children – almost every family had one, two or more children. /…/ The young mother had given birth here, in the building [the concentration camp infirmary]. She had a girl – healthy. She [the young mother] was begging for some underlinen. Amongst the ill there were: consumptive, serious cases, suffering from angina pectoris, pneumonia – one case, four cases of senility, a hundred-year-old woman, three or four paralysed people, etc. Amongst them there were three men who had fought in the wars, wearing their commemorative medals on their breasts. /…/”
The Jews were deported to the Treblinka concentration camp by train via Yugoslavia and by barges along the Danube. They were escorted mainly by Bulgarian policemen and only a few German soldiers. Though it is an unpalatable fact that some of the Nazi “death routes” started from Bulgaria, it is historically true. Not only did they lead the Jews to their doom, but some of them found their death on the way.
The modern thesis that it is only Hitler’s Germany that was responsible for the extermination of 11,363 Jews and the participation of Bulgaria was forcibly involved cannot be proved historically and is untrue.
It is an insolent and brazen-faced lie that the Nazi were responsible for the deportation because the Bulgarian jurisdiction on the areas was not officially recognized by the Germans, a claim shared by some historians, journalists and writers. All available archival documents show that the Bulgarian state exercised full economic, administrative, military and political control in the so-called new territories. The deportation of the Jews from Aegean Thrace, Macedonia and the Western outlying regions was conducted by the Bulgarian administrative authorities: the police, the army, the tax officers and bank clerks, even teachers and the Bulgarian Red Cross structures were involved. It was carried out after the explicit consent of the Bulgarian king stated before Hitler and Ribbentrop. Why would they need The King’s consent if the Nazi could order the Jews around freely in the so-called “newly liberated lands”?
The sin of the Bulgarian state is even greater because, with the proverbial Bulgarian political servility, our rulers were outdone only by the satellite countries of Slovenia and Croatia. In their reports, the Nazi acknowledged the diligence of our authorities. In a secret dispatch of 5 April 1943 by the German legation in Sofia to the Reich Security Central Office concerning the progress of the deportation of the Jews from Bulgaria, it was written:
“Bearing in mind that in Italy, Hungary, Spain, etc The Jewish question has not been put for discussion and no preparation for the deportation of the Jews has begun yet, it could be said that in spite of the limitations common for the Balkans, the Bulgarian government is actively dealing with the resolution of the Jewish question.”
It is a matter of principle whether it is historically and morally justifiable for politicians and historians in the past and at present to divide the Jews into Bulgarian and non-Bulgarian and take national pride in the ones saved while guiltily pass over in silence those who were exterminated.
How can we then explain why the Bulgarian government signed a note which actually allowed the German authorities to exterminate the Jews with Bulgarian citizenship in Germany and in the territories occupied by it in as early as the middle of 1942? How many Bulgarian Jews who lived at the time in the territories conquered by the Germans were murdered as a result of the application of this note? The answer to this question will deprive us of the right to claim that Bulgaria is the only country in Europe which did not hand over the Bulgarian Jews for extermination.
Why was it necessary for the Council of Ministers of the Bulgarian Kingdom to pass Regulation 116 on 2 March 1943 with which the following resolution was approved:
“All persons of Jewish origin who are deported out of the country are deprived of Bulgarian citizenship if they had had such until then.”
Apparently the measures did not apply to the Aegean and Macedonian Jews because they had been deprived of the right to adopt Bulgarian citizenship earlier, despite the fact that such right was given to the Greeks in Aegean Thrace.
The only persons of Jewish origin in Bulgaria at that time were the Bulgarian Jews. With this regulation the Bulgarian state deprived them of their citizenship in order to justify and conceal the partiality of the rulers to their deportation. Likewise today some historians, public figures and politicians claim that the Aegean and Macedonian Jews were exterminated because they were not Bulgarian subjects and therefore were under the jurisdiction of Nazi Germany.
The officers in the Commissariat of Jewish Issues understood the government acts in quite a different way. Yaroslav Kalitzin, one of the slaughterers of the non-Bulgarian Jews, states before the People’s Court:
“The deportation campaign in 1943 was the preparatory stage of the final deportation of the Jews from Bulgaria.”
In a secret telegram of 4 April 1943 the German Foreign minister Joachim von Ribbentrop wrote:
“Concerning the Jewish issue in Bulgaria, the King said that so far he had given his consent only about the transportation of the Jews from Macedonia and Thrace to Eastern Europe. With regards to the Jews in Bulgaria, he wants to dispose of only an insignificant number of Bolshevik Communist elements and keep the rest 25,000 Jews in concentration camps in order to use them in road construction.”
This document is constantly used as the most serious evidence that King Boris III did not want the deportation and saved the Bulgarian Jews, but it is also the most serious evidence that the extermination of the Aegean and Macedonian Jews was conducted with the explicit consent of the King. What assessment should then present-day Bulgarian society give Boris III: was he a saviour or exterminator of Jews?
So, are we going to, like King Boris III and his ministers, divide the Jews into Bulgarian and non-Bulgarian, into Bolshevik Communist and so on? What did the non-Bulgarian Jews do to deserve to be sent to death by the Bulgarian state? The Nazi proved more perceptive than us and in April 1943 noted:
“With the deportation of the Jews, the Bulgarian government pursues only its material interests finding expression in the purpose to give the property of the deported Jews to reliable Bulgarians, with which they will be appeased and at the same time the troublemaking Jews in the newly acquired Bulgarian territories will be replaced by Bulgarians. There is no doubt that the Bulgarian government is prepared to deport the Jews who live in old Bulgaria.”
The Nazi understood the readiness of the Bulgarian government authorities as motivated by the desire to plunder the rich Jews’ property and achieve social and ethnic peace. The tragic thing was that the representatives of the government authorities were really driven by these objectives. At a People’s Court session, Kalitzin, who developed and put into practice the plan for the deportation of the Jews from Aegean Thrace, answered to the question “Did you yourself think that it was in the interest of the Bulgarian state then?” as follows:
“Yes? I did? because this reduced the number of the minorities. If I had been ordered to deport Turks, Albanians, I would have acted in the same way, Mr Chairman, because I was a pan-Bulgarian.”
It might be terrible to talk about this, but we must confess another disgraceful episode of the tragedy with the deported Jews. The Bulgarian authorities, quite literally, haggled how much to pay the Nazi for their expenses for the extermination of the Jews. In a memorandum of the German Ministry of Foreign Affairs it was written:
“The issue of the reimbursement of the German aid remained open. Initially we had in mind the sum of 250 Reichsmark per Jew, which the Bulgarians considered too high.”
Our heard-headed clerks probably took into consideration the fact that the Croatians had paid the Nazi 20 Reichsmark per head for the same service. The Germans tried not to strike a bad bargain and in as early as the beginning of December 1942 instructed their agent in Bulgaria:
“As far as the disputed by the Bulgarian side reimbursement of the corresponding costs is concerned, it should be noted that, both with relation to the amount of the transportation, supplies, camp provision, etc expenses and with relation to the expected profit for the Bulgarian government after the confiscation of the deported Jews’ property, the above reimbursement amount is real. /…/ As a lower limit of these expenses, the amount of 100 Reichsmark per person should be born in mind.”
Pay attention to this: the Nazi wanted to take part in the division of the profits expected by the Bulgarian government. The political aspect of the Jew bargain is beyond doubt: the Bulgarian state assisted Hitler’s Germany in the implementation of the plan for the extermination of the Jewish people.
The Jews from Macedonia, Aegean Thrace and the Western outlying regions were exterminated in the Treblinka death camp in Poland.
A witness tells:
“I know that two transports arrived from Bulgaria. These people looked quite unlike those who arrived from the camp in Poland. They were well-fed, fleshy, big. As we faced the walking corpses of the Polish Jews, we asked ourselves where these people came from. Then I heard they had come from Bulgaria. /…/ After these people were poisoned with gas and burned, cigarettes, biscuits and tobacco were smuggled from Camp one to Camp two. On the cigarettes and on the biscuit packages too, there were inscriptions with letters which looked similar to Russian. I could not read the letters, but some other people who were with me were able to read them and said they were Bulgarian.”
Another witness states:
“When clothes were being handed out, I also saw papers and passports; they were written in Bulgarian. /…/ I know that all the Jews from these transports were sent to the gas chambers. I can’t remember anyone of them staying alive.”
A third witness describes their death:
“After the gas chambers were closed and locked, the people started to cry and shout. /…/ I heard them crying in a language which I could not understand, but I noticed that it was a Slavonic language. /…/ I remember about those two transports so clearly because I had to carry the corpses from the gas chambers and the incineration facilities and had to burn them immediately, whereas until then the corpses from the gas chambers were dumped into mass graves and only after some time were they dragged out from the graves with excavators and burned.”
These are the recollections of former prisoners in the Treblinka concentration camp.
The extermination, which turned into a bargain, is a fact that can hardly be accepted by a normal person’s mind. Part of the profits from the personal property of the wretches who were slaughtered in Hitler’s death camps was used to pay the Germans their expenses for the extermination of the Jews.
The Bulgarian state sold 11,363 Jews to Germany. Whatever norms we use to judge this act, whether those of the Nuremberg trial or those of humanity, it will forever remain in history as a war crime. The historical responsibility for its commitment belongs to the Bulgarian state institutions: the Monarchial institution, the People’s Assembly, the government and the people who represented them at that time.
Anybody who reads our new history carefully will be surprised how many saviours of the Jews there are in it. The names of the butchers who are responsible for the extermination of the Aegean and Macedonian Jews are, however, nowhere to be found.
Was there a possibility that the Bulgarian state could save the Jews collected for extermination? The international community, represented by the USA and Great Britain, made offers to the Bulgarian government through the Swiss embassy in Sofia from 11 until 27 March to allow the emigration of the Aegean and Macedonian Jews to other countries which were ready to accept them. On 11 March Filov answered the Swiss ambassador that it was already too late “because they are leaving in a couple of days.” Actually the Bulgarian governors did not want to save the Jews, although they had the legal and administrative power to do it. Up to the time of the passing of these Jews under the jurisdiction of the Nazi authorities, the Bulgarian state could have refused their deportation and saved them. The Greek Jews, loaded on ships at Lom, were under the control of Bulgarian police officers up to Vienna, where they handed them over to the Nazi.
The big question is whether the Bulgarian politicians will continue “not to know” what the role of the Bulgarian state was in those tragic events. This line of attitude was started by Bogdan Filov’s government. At a closed-door meeting of the parliamentary majority Minister Petar Gabrovski explained that “the government could not resist the pressure to declare a war on Russia, succumbed to German pressure to eliminate the Jewish communities.” It is surprising that later Panel Seven of the People’s Court promoted the same thesis. It stated in its verdict that “the deportation act was German rather than Bulgarian act.”
Filov’s government boldly lied to the Americans too. The Bulgarian minister plenipotentiary in Switzerland, Kyoseivanov, explained to the American representatives that “the actions of the Commissar on Jewish issues had been undertaken on his own initiative.” This lie has been circulated up to the present day. Alexander Belev signed the agreement with Germany after he was ordered by minister Gabrovski, who on his turn had negotiated the terms with Bekerle, the German minister plenipotentiary in Bulgaria.
It is time we gave up our efforts to “launder” our national historical self-consciousness with relation to our political inclinations. Nobody is greater than history, and in that of Bulgaria glory and shame, exaltation and anguish will inevitably coexist. It is an indisputable fact that in 1943, while some Bulgarians were saving the Jews, others were assisting Hitler’s Germany in the extermination of the Jews.
For this reason, when Bulgarian politicians visit places connected with the tragic fate of the Jews in the Second World War, it is more becoming for them, instead of boasting, to lower their heads and ask forgiveness for those Jews who our country sold for extermination.

ЛИЛЯНА ПАНИЦА. ЗАЩО Я ЗАБРАВИХА?

Коя е Лиляна Паница и защо българското общество - а не само то - трябва да помни нейното име?

Ние, българите, се гордеем, че сме спасили евреите си от унищожение през годините на Втората световна война. Постоянно спорим кой има най-големи заслуги за това: цар Борис ІІІ, депутатът Димитър Пешев, Българската православна църква и пр. Едно име никога не се споменава - това на Лиляна Василева Паница.

Миналото на тази жена няма написана история. Защо и коя е тя?

В началото на 1945 г. Лиляна Паница, родена на 25 август 1914 г., очаква в Централния софийски затвор да й бъде произнесена присъда от Народния съд. Обвинена е, че като чиновник в Комисарството по еврейските въпроси е съдействала “при провеждане на взетите мерки на комисарството за гонение на евреите и е използвала служебното си положение за добиване на лична облага”. На 2 април 1945 г. Паница е призната за невиновна, че се е облагодетелствала чрез служебното си положение. Съдът не се произнася по първата част от обвинението, че е съдействала за гоненията на евреите.

Ярослав Калицин – висш служител в Комисарството – отговаря на въпроси, зададени му от Народния съд за личността на Лиляна Паница:

„- Лиляна Паница каква беше на Белев?

- Секретарка.

- Частна секретарка?

- Да.

/...../

- Иначе как се проявяваше тя в Комисарството?

- В нея беше силно противоеврейското чувство.”

Лиляна Паница е секретарка на комисаря по еврейските въпроси в България Александър Белев. Постъпва на работа по негова лична покана през ноември 1942 г., след като двамата са работили в Министерството на вътрешните работи. Тя е най-довереният му човек, следователно - и най-информираният. Това е видно за всички служители в комисарството и зломишленици пускат слуха, че му е любовница. Най-активна в сътворяването на сплетни е Мария Павлова. Пред Народния съд тя обяснява как Белев е бил в интимни отношения с братовчедка си Лиляна Стойка, но се говорело, че и Лиляна Паница е любовница на Белев. По-нататък в показанията си Павлова не пропуска да съобщи, че се говорело и за интимни отношения на Лиляна Паница с Илия Добревски. Оправдаването на Мария Павлова от Народния съд е следствие на искането на ЦК на БРП /к/, защото тя е сродница на Христо Кабакчиев и на Иван Недялков – Шаблин по майчина линия. Двамата са видни дейци на Българската комунистическа партия. Основният аргумент е, че не бива да се петни името на „големия другар Христо Кабакчиев”. За Лиляна Паница се застъпват спасените евреи и по-конкретно - Буко Леви.

Комисарят по еврейските въпроси Александър Белев действително е имал най-голямо доверие на Лиляна Паница, а не на интимната си приятелка, която носела същото собствено име. Под надзора на Паница машинописката на комисарството пише споразумението с германците за депортирането на евреите, всички планове и преписки за подготвяните акции. Това в известна степен обяснява факта защо вечерта на 1 септември 1944 г. Александър Белев дава на Лиляна Паница, а не на някой друг, пакет с документи. Обърнете внимание какви са тези документи: оригиналът на споразумението с германците за изселване на евреите, нареждания на министъра на вътрешните работи Габровски, писма от народни представители, искания за ходатайства. Белев е знаел, че е обречен, и се обръща с последна молба към Паница да помогне на баща му, като й дава дрехи и пари. Толкова лична услуга може да бъде поискана само от близък човек. Цената на доверието на комисаря към секретарката му е още по-висока, като се вземе под внимание неговият характер: потаен и затворен, жесток, без чувство за мярка, според самата Паница.

Лиляна Паница е първият човек в България, който предупреждава ръководството на еврейската консистория в София за готвената депортация на евреите от Беломорска Тракия и Македония и на техните сънародници от България.

Пред народния съд Буко Леви дава следните показания:

“Няколко дена преди 10 март 1943 г. при мен се яви един господин, който ми съобщи, че евреите от Тракия и Македония ще бъдат депортирани в Полша. И което беше по-интересно, тоя господин ми съобщи точно времето, по което ще започне изселването на евреи от Тракия и Македония, като добави, че след време и евреите от старите предели на България също така ще бъдат изпратени в Полша. Аз попитах тоя господин: откъде има тия сведения? Той ми каза, че има тия сведения от г-ца Паница.”

Кой е този тайнствен господин? Проф. Бар-Зоар твърди, че е „един приятел на Буко Леви”, който отива да го види. С други думи казано, информацията е предадена случайно. Как единият господин, за който говори Леви пред съда, става в книгата на Бар-Зоар приятел на свидетеля, е непонятно. Безспорно е, че към извършеното от Лиляна Паница e съпричастен и друг човек, на когото тя е имала пълно доверие.

За да се убеди в достоверността на фактите, Буко Леви извършва допълнителна проверка. Научава не само че всичко казано от Паница е вярно, но и че заедно с евреите от Македония и Беломорска Тракия ще бъдат депортирани и евреи от София, между които са той и членовете на неговото семейство. Буко Леви се възползва от познанството на съпругата си с Лиляна Паница и се среща с нея още пет-шест пъти.

„Тогава аз влязох във връзка с госпожица Паница, и то като представител на Еврейската консистория”.

Горното твърдение на Буко Леви пред Народния съд е от изключително важно значение. Той подчертава в показанията си, че връзката му с Паница не е лична услуга за спасяване на неговия живот и на семейството му, а е в качеството му на представител на Еврейската консистория. Същността на извършеното от секретарката на комисаря по еврейските въпроси е, че тя съзнателно и целенасочено е информирала чрез Буко Леви ръководството на еврейската общност в България, за да противодейства на плановете за изселването. И такива мерки действително се предприемат от Консисторията, благодарение на информацията, която постоянно се получава от Лиляна Паница.

Буко Леви разказва: “При всяка среща с нея аз исках тя да ме осведомява за това, което се готви от комисарството против нас. И наистина тя ми съобщаваше, че комисарят Белев има намерение да изсели евреите от старите предели на България с оглед да бъде радикално разрешен еврейският въпрос в България. Той възнамерявал да изпрати и нас в Полша. Тя вече знаеше за някои наши успехи и ми каза, че ние не бива да спим на лаврите си и не трябва да смятаме, че борбата вече е приключена, защото Белев, напротив, има планове още по-радикално да провежда борбата срещу еврейството и че той въобще не ще стои мирно. Каза ми, че комисарят Белев работи с германската полиция по тоя въпрос и че от името на германската полиция немецът Данекер сключил договор с нашето комисарство по еврейските въпроси за изселването ни. Аз за първи път научих тоя прословут договор. Съгласно тоя договор 20 000 евреи трябвало да бъдат изпратени в Полша.

Ние /Еврейската консистория – б. а./ бяхме много изненадани от тая новина.”

Неоспорим е фактът, че до този момент еврейските ръководни среди и българската общественост нищо не знаят за готвената широкомащабна акция за депортация на евреите. Лиляна Паница първа информира ръководството на Еврейската консистория за опасността евреите да бъдат изселени. Тя упражнява постоянен натиск чрез Буко Леви върху консисторията да не се самоуспокояват и да бъдат по-настоятелни в усилията си да противодействат. Целта на нейните действия е ръководителите на еврейската общност в България да добият реална представа за заплахата, която е надвиснала над българските и небългарските евреи, и да вземат необходимите мерки.

Действията на Лиляна Паница са от решаващо значение за мобилизиране на българската общественост в защита на българските евреи.

“И затова – потвърждава в разказа си Буко Леви, – ние започнахме да полагаме усилия да привлечем на наша страна, в наша защита някои от представителите на българската прогресивна мисъл, за да се поведе силна борба срещу тия мерки. Тия важни сведения аз имах от г-ца Паница. Тя знаеше, че съм подпредседател на консисторията, и чрез тия донесения тя ни направи извънредно голяма услуга”.

Колкото и парадоксално да звучи, началото на борбата за спасяването на българските евреи поставя доверената секретарка на комисаря по еврейските въпроси Лиляна Паница. Така тя лишава готвените планове от най-същественото им предимство и условие за успех – тайната. Целта на царя и правителството е скрито от българското общество да се извърши изселването на част от евреите в България и на всички евреи от окупираните територии.

Естествено е да си зададем въпросите: защо Лиляна Паница е постъпила така и съществувал ли е риск за нея? Предположението, че действията й са мотивирани от подкуп, се опровергава от отговора на втория въпрос за риска. Белев възлага на Паница, като на свое доверено лице, да напише доклада му до министъра на вътрешните работи Габровски по повод предложението на германците за сключване на договор за изселване на 20 000 евреи в Полша. За да гарантира тайната на предложението, Белев открито заплашва Паница: “Но отсега Ви предупреждавам, че ако това се чуе, ще отговаряте не само с мястото си.”

Действията на Лиляна Паница не се ограничават с предаването на ценна информация. Д-р Буко Леви се крие в бащиния й дом, когато полицията го търси под дърво и камък. Жена му често посещава жилището й, а Паница - семейство Леви. Пред съда тя заявява: “Ходила съм в дома им да ги успокоявам и обнадеждавам – и то с какъв риск – значи не ми е била чужда съдбата на тези хора.” Изказването на Лиляна Паница е единственият случай, в който тя говори и дава оценка за поведението си. Чрез чичо си Никола Паница тя помага и на други евреи.

Според действащия тогава Закон за защита на държавата дори за едно изречение срещу Германия и властта в България се влиза в затвора. Лиляна Паница я очаквала жестока съдба за онова, което действително е извършила. Прекалено рискован е бил този начин, ако допуснем, че го е правила за пари. Още повече, че с влиянието, което е имала в Комисарството по еврейските въпроси, материални облаги е можела до получи по далеч по-лесен и по-безопасен начин, както са правели нейните колеги.

Лиляна Паница в своите действия се ръководи от убеждението, че помага на евреите. Обществената значимост на нейното поведение, оценена с критериите на онова време, и историческата значимост, оценена с критериите на днешното време, е, че нейните действия бележат началото на борбата на българската общественост в защита на евреите.

Както често се случва в българската история, постъпката и личността на Лиляна Паница са съзнателно пренебрегвани и държани в забрава. Много хора са чели архивите, на много хора е било известно какво е извършила тя, но всички са й останали длъжници. Има много причини да се премълчава и обезценява направеното от Лиляна Паница за спасяването на евреите. Една от тях е, че секретарката на Белев предоставя информацията за готвената депортация от българското правителство не на български общественик, политик или църковен деец, а на представител на Еврейската консистория. И ако внимателно проследим началото на всички значими инициативи за защита на евреите, ще установим, че те водят началото си от самите евреи.

Буко Бериха разказва, че идеята да се изпрати от Кюстендил в София делегация от “влиятелни българи, която да действа за отмяна на подготвената депортация”, е на ръководството на местната синагога. Вместо очакваната голяма делегация, заминават само няколко души.

Аврам Алфаси, един от ръководителите на еврейската община в София, научава от “вътрешните хора”, че неговата фамилия е втора в списъка за депортация. Той се явява при митрополит Стефан, разказва му за готвените приготовления и го моли за “неговата интервенция”. На въпроса на митрополита откъде има тези сведения, Алфаси отговаря: “от положително място, обаче по понятни причини не мога да го издам”. Спомените на Аврам Алфаси се съхраняват в архива на Яд Вашем - Израел.

Как е оценил митрополит Стефан важността на информацията, съдим по неговите действия: той веднага се е облякъл и заминал за двореца при цар Борис ІІІ. Известно е как правителството и монархът се опитват да сплашат и да откажат дейците на Българската православна църква от тяхната безкомпромисна съпротива срещу изселването на евреите.

Единственият виден български общественик, който научава от друго сигурно място за готвената депортация, е писателят Елин Пелин. Захари Велков – служител в Комисарството по еврейските въпроси и активен участник в депортацията на беломорските и тракийските евреи, е племенник на именития български писател. Елин Пелин пише писмо на цар Борис ІІІ и се среща с него. От името на писателския съюз и от свое име се обръща към царя да бъдат спасени приготвените за изселване евреи. Отговорът е дълъг телефонен разговор на Борис ІІІ с неизвестен събеседник в съседна стая и лаконичното “магарета” по неизвестен адрес. С това случаят приключва.

Димитър Пешев, който тогава е заместник-председател на Народното събрание, твърди в спомените си, че в началото на март 1943 г. имал информация за готвеното в Кюстендил, която текущо получавал от околийския управител. Така – обяснява Пешев - той взема решение да се противопостави на приготовленията още преди пристигането на кюстендилските пратеници в София. Асен Суйчмезов, член на делегацията, в своите спомени е на друго мнение. Според него било необходимо да убеждават Димитър Пешев около час да се присъедини към тях и навярно сълзите им са помогнали за това.

Тезата, защитавана в историческата литература, че българи са инициатори на акцията за спасяването на евреите в България, е вярна по принцип. По същество инициатор на акцията е секретарката на българския комисар по еврейските въпроси Лиляна Паница. Чрез еврейската консистория в София действията по спасяването придобиват организиран и целенасочен характер. Да се изтъкнат заслугите на Лиляна Паница означава да се признае, че повечето инициативи, протести и прочие действия за спасяването на евреите са на самите евреи. И това е нормално, защото тяхната съдба е заплашена. На този исторически фон делата и личностите на другите „спасители” се открояват по-различно от онова, което ни се представя в статии, книги, филми и коментари. Това е едно от обясненията защо името на Лиляна Паница дълго време даже не се споменава, въпреки че от ползваните документи в архива на Министерството на вътрешните работи на Р България е видно, че са чели нейните показания пред Народния съд

Българските историци съзнателно и целенасочено пропускат да оценят действията на Лиляна Паница за спасяването на евреите. Причините са известни: социалистическата историография упорито насаждаше идеята за българския народ спасител, ръководен от комунистическата партия и Тодор Живков. Кощунство е да се твърди, че секретарката на комисаря по еврейските въпроси в България е главно действащо лице в борбата за спасяване на евреите, а в онези времена подобни мнения са твърде опасни за техните автори.

След политическите промени в България единствено Милена Милотинова в документалния си филм за спасяването на българските евреи показа снимка и спомена, че Лиляна Паница е съобщила на свои познати евреи за предстоящото депортиране. И нищо повече

След като Паница информира ръководството на еврейската общност в България за готвената депортация и след като благодарение на нейните усилия е предприета широка обществена кампания за спасяването на българските евреи, нормално би било поведението й да получи заслужена оценка от еврейските историци и общественици. Още повече, че изследователи на този период са видни български евреи, живеещи и работещи в Израел. Уви, стореното от Лиляна Паница не получава признание от българските и небългарските евреи.

През 1999 г. в България са издадени две книги: едната е на италианския журналист Габриеле Нисим „Човекът, който спря Хитлер. Историята на Димитър Пешев, спасил евреите на една нация”, а другата - „Извън хватката на Хитлер. Героичното спасяване на българските евреи”, чийто автор е българският евреин, видният израелски общественик и учен проф. Михаел Бар-Зоар.

Габриеле Нисим упоменава името на Лиляна Паница в своята книга.

„Първият слух за предстоящата депортация - обяснява той, – се разпространява именно от бюрото на Александър Белев. Неговата лична секретарка Лиляна Паница продължава да поддържа обикновени приятелски връзки с много евреи, така че когато КЕВ засилва с неимоверна скорост започнатите подготвителни работи, тя предупреждава за опасността свои приятели – мъж и жена.

Става дума за Буко Леви, подпредседател на еврейската консистория, и неговата съпруга.”

За Нисим постъпката на Паница е лична услуга за спасяването на нейни приятели евреи и между другото, според него по този начин „всички отговорници от еврейската общност в София са уведомени.” Така е принизена обществената и историческата значимост на извършеното от Лиляна Паница.

Йосиф Перец, авторът на един от предговорите към книгата, честно и прямо отбелязва, че Нисим „е оставил на по-заден план някои други важни персонажи, изиграли съществена роля в събитията”. Първият персонаж е на Лиляна Паница. За нея Перец пише:

„Лиляна Паница, лична секретарка на комисаря по еврейските въпроси, е бегло спомената – казва се, че тя е проявила недискретност и така тайният план за депортиране в Полша е станал известен на софийските евреи. Това не е точно така. Много свидетели сочат, че изтичането на секретна информация от комисарството по еврейските въпроси е станало не поради небрежност или бъбривост на Лиляна Паница, а вследствие на целенасочено и обмислено действие от нейна страна”.

Не ни е известно друго изказване на български евреин, в което да се твърди открито и ясно, че постъпката на Лиляна Паница е имала за цел спасяването на българските евреи.

Проф. Михаел Бар-Зохар посвещава на Лиляна Паница глава шеста в книгата си „Извън хватката на Хитлер”, която носи интригуващото заглавие „Любовниците”. В книгата има редица спорни тези, но най-учудващо е представянето и оценките за поведението на Лиляна Паница. Тя е описана като развратна жена: любовница на своя шеф Александър Белев, комисар по еврейските въпроси, любовница на лекаря си, гинеколог евреин; любовница и на своя колега Илия Добревски.

Години след това друг български евреин - Самуил Ардити, пише в спомените си за Лиляна Паница следното:

„Баща ми беше член на еврейския спасителен комитет. Той разказваше всички събития вкъщи. Въпреки че бях дете, знаех много тайни. Една от тайните бе, че евреите имат шпионин близо до Белев. Това бе Лиляна Паница, частната секретарка и любовница на комисаря. Бях още малък, но знаех голямата тайна, че мъже обичат жени и че жени обичат мъже. Човекът, който бе във връзка, бе Буко Леви. От него евреите узнаха, че Белев е започнал голяма акция по изселването на софийските евреи, като начало на депортацията на всички евреи от България. /...../

В комитета бяха останали само трима евреи. Един от тях бе индустриалецът Витали Хаимов. Той бе висок и хубав мъж. Лошите езици разправяха, че бил голям женкар. Може би това бе причината да бъде избран за човек, който да подържа връзка с Паница. По онова време жените в София бяха луди да носят копринени чорапи. При всяка среща с Паница Витали Хаимов й носеше скромен подарък – чифт копринени чорапи. Още по-лошите езици разправяха, че през деня в комисарството Белев смъквал чорапите, които Витали Хаимов подарявал на Паница през нощните им срещи”.

Оказа се, че дори и еврейските деца в София са знаели за развратния живот на Лиляна Паница. Спомените на г-н Ардити с днешна дата ни внушават, че Лиляна Паница е шпионин на българските евреи в Комисарството по еврейските въпроси и е правела това срещу много ниска цена: секс и копринени чорапи. Обидно е да бъдат коментирани тези твърдения.

Ако за г-н Ардити клюките, сплетните и слуховете са само детски спомени, за проф. Зохар те са мотив, който обяснява защо Лиляна Паница предава на ръководството на Еврейската консистория ценната информация за готвената депортация. Според него инициативата й е предизвикана „от обидата на изоставена жена, отхвърлена от своя любовник и търсеща реванш”, от „романтичната връзка с един евреин в миналото”. Има и нещо много по- дълбоко е констатацията на Бар-Зохар, но последвалите му обяснения са плитък опит да се омаловажи постъпката на Паница и да се представи като инициатива и заслуга на Буко Леви. Читателят няма да открие оценка на автора какви са заслугите на Лиляна Паница за спасяването на българските евреи. Заключението му е: „Никаква борба обаче не можеше да спаси евреите от Тракия и Македония, чиято съдба вече е решена”. В това изречение е ключът към обяснението, защо някои български евреи, известни общественици и учени премълчават, а други изопачават извършеното от Лиляна Паница.

В същото време редица българи, участвали активно в кампанията за спасяването на българските евреи, получават обществено признание в Израел за поведението си. Защо Лиляна Паница не е сред тях? Причината е, че тя информира ръководството на Еврейската консистория в София за готвената депортация както на българските, така и на небългарските евреи, а усилията на представителите на Еврейската консистория се концентрират изцяло за спасяването на българските евреи. Какво би станало, ако българската и израелската историография бяха описали добросъвестно поведението на Лиляна Паница? Тогава всеки непредубеден читател ще си зададе въпросите: какво са направили българските евреи за спасяването на своите братя и сестри от Беломорска Тракия и Вардарска Македония; защо българската общественост, Димитър Пешев, а и цар Борис ІІІ /твърди се, че той е спасил българските евреи/ не са спасили и небългарските евреи? Вместо да се отговаря на неудобни въпроси, се оказва по-приемливо Лиляна Паница да бъде забравена и да се съчиняват митове, легенди и множество лъжи. Целта е една и съща: да бъдат забравени в България задушените в газовите камери на лагера Треблинка и изгорени на кладите 11 363 евреи – мъже, жени, бременни и деца, възрастни, немощни и болни от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Западните покрайнини. Ето защо Бар-Зоар приключва главата „Любовниците” със заключението: „Никаква борба обаче не можеше да спаси евреите от Тракия и Македония, чиято съдба вече е решена”.

Има още една съществена причина да не се говори и пише за личността и извършеното от Лиляна Паница. Неизбежно е да не се каже, че тя дава много важна информация от историческа гледна точка за комисаря по еврейските въпроси Александър Белев. Освен че са ценни, тези сведения са и неудобни за някои историци, политици и журналисти.

Най-важните сведения, споделени от Лиляна Паница, се отнасят за изготвянето и подписването на прословутото споразумение за депортацията на част от българските и на небългарските евреи от Македония и Беломорска Тракия. То е подписано от комисаря по еврейските въпроси в България Александър Белев и изпратения от Германия есесовски офицер Теодор Данекер. В историческата литература често може да се срещне мнението, че споразумението се е отнасяло за изселването на 20 хиляди евреи от окупираните територии и не е засягало български евреи. В изречението от споразумението „След потвърждаването чрез Министерския съвет, в новите български земи ще се готвят 20 000 евреи – без разлика на възрастта и пола – за изселване.”, Белев с писалката, с която е положил подписа си, е зачеркнал израза „в новите български земи”. Пасажът е задраскан и в заглавието на документа. Така българското копие на споразумението е станало валидно и за изселване на български евреи. Изводът е, че това действие на Белев е предрешило съдбата и на близо 8 000 български евреи.

Лиляна Паница свидетелства, че текстът на споразумението за депортацията на евреите е подготвен от Белев, след което той е ходил един или два пъти на доклад при министър Габровски, което означава, че то е съгласувано с правителството преди подписването. Следователно Белев е променил самоволно съдържанието на правителствен документ.

Въпросите са два и са свързани: зачеркнал ли е комисарят по еврейските въпроси горепосочения текст от споразумението и предрешило ли е това негово действие съдбата на част от българските евреи?

Тезата за фаталната значимост на зачеркнатия от Белев текст е „съшита с бели конци” и не издържа по детайлна документална проверка. Анализирайки съдържанието на докладите на Белев, проф. Бар-Зоар достига до извода: „Докладът на Белев обаче доказва, че е вярно обратното. Белев и Габровски знаят от самото начало, че македонските и беломорските евреи наброяват едва 12 000 души. Само че се споразумяват да доставят на нацистите 20 000 човека, така че да могат да се добавят други 8 000 „нежелателни евреи” – активни лидери, богатите, формиращите общественото мнение, симпатизантите на левичарите”. /л. 76-77/ . Изразът „нежелателни евреи” се използва от Александър Белев в неговия доклад до правителството, а кои са тези нежелателни евреи, конкретизира Бар-Заор в своята книга. Преди Белев и много преди професорът един друг човек определя кои български евреи подлежат на изселване и дава съгласието си за депортацията им. Този човек е цар Борис ІІІ. В секретна телеграма, подписана от Рибентроп, се казва:

“Относно еврейския въпрос в България царят каза, че досега той е дал съгласие само за прехвърлянето на евреите от Македония и Тракия в Източна Европа. От евреите в България иска да се освободи само от незначителен брой болшевишко комунистически елементи, а останалите 25 000 евреи иска да задържи в концентрационни лагери, защото ще ги използува за строителство на пътища.”

Александър Белев е изпълнявал споразумение, постигнато между цар Борис ІІІ и висшите ръководители на Третия райх. Българският цар е този, който е предрешил съдбата на част от българските евреи. Онези, които се позовават на доказателството, че решението да бъде спряна и отменена депортацията на българските евреи, е от най-високо място, винаги пропускат да отбележат, че съгласието да започне депортацията е от същото място – двореца. Пишем това не за да оневиняваме комисаря по еврейските въпроси. Неговата дейност е престъпна, защото нарушава Търновската конституция и международните закони, но не Белев е вземал решенията. Дали е задраскал текст в споразумението, или не е, няма съществено значение, защото преди него царят, Народното събрание и Министерският съвет в Третата българска държава са определили какво е необходимо да изпълнява ръководеното от Белев Комисарство по еврейските въпроси.

Едва ли някой със сигурност може да твърди, че точно Александър Белев е нанесъл корекциите в споразумението, ако единственото доказателство е цветът на мастилото. Да приемем, че той е искал да разшири обхвата на договореностите, но тогава е наложително да обясним защо вечерта на 1 септември 1944 г. Белев предава оригинала на споразумението на Лиляна Паница заедно с други документи: нареждания на министъра на вътрешните работи, писма от народни представители, ходатайства. Отговорът е в показанията на секретарката му. Пред нея той споделя по време на десанта на съюзниците в Италия, че ще избяга, „защото така или иначе евреите ще държат за всичко отговорен само мене. Габровски умее да се измъква.” На 29 август 1944 г. Лиляна Паница се среща с Белев, който открито заявява: „Изиграха ни немците и сега постоянно приказват глупости по радиото”.

Очевидно в един момент Александър Белев осъзнава, че той не е диктаторът, за който се е представял пред своите сътрудници в комисарството, а е само една кукла, чийто кукловоди са в правителството, в Народното събрание и двореца. Мария Петрова, другата секретарка на комисаря, разказва: „В него /споразумението – бел. авт./ се предвиждаше изселването на 20 000 евреи; 12 000 бяха изселени от новите земи и 8 хиляди трябваше да се вземат от старите предели; нещо, което не позволи тогава цар Борис. Помня, че един четвъртък Белев беше извикан в двореца в София и там му беше съобщено решението. След това Белев подаде оставката си, която не беше приета”.

Посещението в двореца е началото на осъзнаването на Белев, който постепенно се убеждава, че може да бъде изкупителна жертва и за чуждите грехове. Тази е причината, накарала го да предаде оригинала на споразумението заедно с други важни документи на съхранение у Лиляна Паница.

Интересен е фактът, че по време на дознанието и разпитите никой не задава въпрос на Паница за съдържанието и съдбата на тези документи. Никой не пита защо в споразумението са нанесени корекции и как е станало това. През 1965 г. Натан Гринберг дава показания в процеса срещу Бекерле: „/.../ Документите и разпорежданията бяха концентрирани и събирани в Комисариата по еврейските въпроси. Аз изучих тези документи и след това в 1945 г. ги публикувах в книгата „Документи”. /.../ Споразумението между А. Белев и Т. Данекер от 22 февруари 1943 г. се намира, както ми се струва, в оригинал в едно от делата на българското следствие”. Важно е това свидетелство, защото се оказва, че Гринберг не е ползвал оригинала на споразумението в архива на Комисарството, а в текущия архив на следствието, което е подготвяло делата за Народния съд. Оригиналът е там, а не сред документите на Комисарството, защото е предаден на следствието от Лиляна Паница.

След като секретарката на комисаря по еврейските въпроси е писала оригинала, а по късно - след 1 септември, го е съхранявала, не е можело да не й направи впечатление, че има задраскана фраза. Тя е единственият човек по онова време, който е можел да даде смислено обяснение нанасяни ли са корекции в споразумението, или не. Следствието не я пита. Навярно по една проста причина - защото в оригинала на споразумението, предадено й от Белев, не е имало корекции.

Поверявайки материалите на Паница, Белев е целял да остави документални свидетелства, че не носи цялата отговорност за извършеното с евреите в България и в окупираните територии. Ако оригиналът на споразумениeто тогава е бил във вида, който е достигнал – коригиран - до нас, интересът на Белев е да унищожи този документ, а не да го предава за съхранение на Паница. Вместо да бъде унищожен, благодарение на комисаря по еврейските въпроси в България Александър Белев и на неговата лична секретарка Лиляна Паница днес ние разполагаме с българския оригинал на споразумението за депортацията на небългарските и на част от българските евреи. Онези, които са писали за личността и ролята на комисаря Белев, четейки показанията на Паница в архива на Министерството на вътрешните работи, добре са разбирали, че е неизбежно даже споменавайки за личността й, да не отприщят бент от въпроси, които се нуждаят от отговори. Ето защо по- лесно и по-удобно е било тя да бъде забравена. Така и станало.

Лиляна Паница разказва пред Народния съд за отношенията между управляващите в България и евреите в София. Интересен е следният диалог:

„Народен съд: Имахте ли сведения за отношението на двореца, специално на цар Борис, към еврейския въпрос?

Лиляна Паница: Да ви кажа, дворецът правеше често пъти ходатайства.

Н.С.: Под дворец разбирате не личността на царя, а неговите дворцови съветници?

Л.П.: Да, обаче това се казваше, даваше на усмотрение, не се даваше като нещо, което дворецът иска да наложи. Според мене те го даваха така: ако може да се услужи от Комисарството, да се услужи. Но особено добра воля от двореца -да бъде облекчено положението някому, не съм забелязала.

Н.С: Не сте почувствали. Само отделни лица ходатайстваха за други лица?

Л.П.: Моето отношение и мнение е много слабо. Какво мога аз да разбера. Но това ми е мнението, че дворецът не държи особено много да се прекрати това гонение срещу евреите.” /л. 114/

Гореизложеното мнение на Лиляна Паница досега не е публикувано. Причината е разбираема: негативното й становище за отношението на двореца към гоненията на евреите.

Докато секретарката на Белев прави изводи на основание на своите наблюдения, Елин Пелин дори моли Цар Борис ІІІ „да се застъпи да не стават тия преследвания”. /л. 37/ Същото прави и митрополит Стефан при срещата си с Борис ІІІ. Известно е, че царската идея за прилагане на българския расистки антиеврейски закон „по човешки” не само не води до облекчаване положението на евреите в България, но се изражда в опит част от тях да бъдат депортирани.

Дворцовите сановници не са безучастни към страданията на евреите. Мария Павлова описва действията им: „От двореца също имаше ходатайства. Паница казваше, че Ханджиев, Помянов, Кюлюмов постоянно звънят по телефона на Белев, Балан също. Пак от Паница зная, че Габровски чрез Досев всеки ден почти изпращал било бележки, било по телефона давал нареждания на кои евреи да се спрат списъците, на кои да бъдат променени градовете. /..../ Спомням си, че по това време замина /за чужбина – бел. авт./ Нора д-р Рахамим по ходатайство на двореца, за което лично Кюлюмов идва в комисарството и който получи разрешение от Белев след близо седмица кандърдисвания”.

Отношението на двореца към евреите е избирателно. Дворцовите чиновници вършат лични услуги на едни евреи, та дори и Габровски прави това, докато останалите са длъжни да се подчиняват на българските расистки закони и наредби. Обяснимо е тогава защо и как в средите на евреите се заражда и от тях се разпространява митът за добрия Цар Спасител.

Застъпничеството на дворцовите служители не е породено от хуманните им чувства към евреите. Лиляна Паница описва мотивите им така:

„Кюлюмов от канцеларията на двореца идваше често в комисарството било по справки относно ходатайствата на двореца, било по свои лични ходатайства. Обаждаше се често по телефона. Беше близък с Белев. Морфов също от двореца не е идвал в комисарството, но търсеше комисаря често по телефона и го е канил два пъти на вечеря. Същият беше взел еврейски апартамент. Идвала е в комисарството жената на Помянов, също във връзка с еврейски апартамент – доколкото си спомням, правеше въпрос, че имали, но бил висок.”

Паница разделя ходатайствата на лични и на ходатайства на двореца. За личните е ясно, че са от името на лицата, които ги отправят, но кой е източникът на ходатайствата на двореца? Няма кой друг, освен царското семейство.

Защо личността и подвигът на Лиляна Паница са обречени на забрава? Отговорът се крие в архивите: защото много е видяла, много е знаела и много е разказала в показанията си пред Народния съд. Това са своеобразни спомени, които тя по принуда е оставила за следващите поколения. Използването им заедно с други архивни документи позволява да се добие по-реална и по-детайлна представа за мотивите, от които са се ръководели главните действащи лица в голямата човешка трагедия, известна в българската историческа наука като „Спасяването на българските евреи”. Това са изконните двигатели на новата българска история: омразата, лицемерието и кражбата.

Лиляна Паница за разлика от царя, министрите и депутатите, за разлика от ръководителите на Еврейската консистория в София, за разлика от много български и чужди историци, за разлика от съвременните български политици не дели евреите на български и небългарски. Тя не е като дворцовите сановници, които вършат лични услуги на евреите, за да се обогатяват, или по подобие на членовете на царското семейство да се представя за защитник на онеправданите евреи. Тя не съобщава на Буко Леви само за предстоящата депортация на част от българските евреи, не се оправдава, че беломорските и македонските евреи са вече обречени, защото българското правителство ги е лишило от българско гражданство, а е водена от надеждата и убеждението, че е необходимо да се положат всички възможни усилия за спасението на евреите.

Значимостта на извършеното от Лиляна Паница може да се открои само ако се направи сравнение на поведението й с това на други участници в драматичните събития от онова време. След като отдаваме дължимата почит на действията на народния представител Димитър Пешев, защо да не се отнесем със същото уважение и признателност към поведението на Лиляна Паница? Защо забравяме, че Димитър Пешев като представител на мнозинството в 25-то Обикновено народно събрание подкрепя приемането на редица антиеврейски закони, като например расисткия според Петко Стайнов и Никола Мушанов Закон за защита на нацията? Той не възразява срещу приемането на Закона за възлагане на Министерския съвет да взема всички мерки за уреждането на еврейския въпрос, с който правителството получава правото да издава наредби със силата на закон, без да са одобрени от Народното събрание. Защо забравяме, че всички тези и други закони нарушават Търновската конституция и служат за провеждане на държавна расистка политика? Самият Димитър Пешев след много години се опитва да оправдае поведението на мнозинството, а с това и своето, като твърди, че антиеврейските гонения са били политическа необходимост, жертва, наложена в името на “интересите на голямата държавна и национална политика”. За разлика от Димитър Пешев, който въпреки гоненията и униженията, на които го подлага „народната власт”, оставя за поколенията свои спомени, Лиляна Паница няма тази възможност поради ранната си кончина. Това не може да бъде основание да я забравим.

Не е ли по-важно за нас, идните поколения българи, че Димитър Пешев и Лиляна Паница, попаднали по стечение на житейските обстоятелства - той в Народното събраниe, а тя в Комисарството по еврейските въпроси, осъзнават своята лична човешка отговорност и постъпват по съвест, а не според налаганата от техните длъжности държавна необходимост да съдействат за преследването и унищожаването на евреите?

Защото българската държавна и политическа система от онова време е формирала и друг тип хора, отговорни за страданията на българските евреи и за депортацията на беломорските и тракийски евреи.

Миналото на Лиляна Паница ще стане история, когато го знаем. Стореното от нея заслужава българското общество да й отдаде необходимата почит и признание за извършения подвиг. Дали това ще направят евреите, е техен проблем.

Остава надеждата, че и днес в България живеят хора с морала на Димитър Пешев – които ще загърбят изкушенията на властта; на Лиляна Паница – които ще осъзнаят престъпния характер на онова, което искат от тях да вършат; на Елин Пелин – останал верен на хуманизма в своето творчество и в постъпките си. Вярвам, че рано или късно действията на тези хора ще спасят бъдещето за следващите поколения българи, така както бяха спасени българските евреи.

Статията е част от книга с работно заглавие „Унищожени и забравени. Кой и как в България спасяваше еврейте?” Може да бъде свободно разпространявана и цитирана.

Всяко едно твърдение е документирано. За целта са използвани материали от Архива на Министерството на вътрешните работи на Р България, Централен държавен архив на Р България, от архива на Яд Вашем, Република Израел, публикувани документи от немски и американски архиви.