УНИЩОЖЕНИ И ЗАБРАВЕНИ КОЙ И КАК СПАСЯВАШЕ В БЪЛГАРИЯ ЕВРЕИТЕ?

Без съмнение, спасяването на българските евреи е основание за гордост. Използваната формулировка – спасяването на българските евреи – е политически и исторически много удобна, и не е случайна. С нея по подразбиране се изключват унищожените беломорски и македонски евреи и отпада въпросът, защо те не са спасени.
Малцина са обаче онези, които знаят или ако знаят, то е недостатъчно, че българските държавни институции - правителство, монархически институт, Народно събрание, полиция и войска - са съдействали на нацистка Германия да унищожи 11 363 евреи от т. нар. “новоосвободени земи”: Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Западните покрайнини.
В периода от 4 до 11 март 1943 г. в ранните утрини българските административни, полицейски и военни власти, установили се като освободители в тези райони на Балканите, забират подобно на стадо овце мъже, жени, деца, бебета, бременни жени, възрастни и немощни хора. Лъжат, че ги изпращат в България, а в действителност ги натикват в предварително подготвени етапни концентрационни лагери. Страданията на нещастниците описва свидетел:
“По-тежко беше положението на щипските и битолските евреи, особено при последните. Оскъдна постелка, повечето деца - почти всяко семейство имаше едно две и повече деца. /.../Родилката беше родила тук в помещението /лазарета на концлагера - бел. авт./. Имаше едно момиченце - здраво. Молеше се за малко бельо. /родилката - бел. авт./ Между болните имаше: туберкулозни, тежко болни, от ангина пекторис, пневмония - един случай, четири случая от старческа болест, една стогодишна жена, трима четирима парализирани и др. Между тях имаше трима души - участници във войните, със своите възпоменателни медали на гърди. /.../”
С влакови композиции през Югославия и с шлепове по р. Дунав евреите са депортирани до концентрационния лагер Треблинка.
Широко е разпространено твърдението, че само хитлеристите носят отговорност за изселването, защото българската юрисдикция върху тези земи не била призната от германците и че не съществувал международно признат правен документ, който да узаконява българската власт върху тези територии. Естествено, че няма и не може да има такъв документ. Суверенните държави Югославия и Гърция са варварски нападнати и окупирани от съюзниците на България нацистка Германия и фашистка Италия в нарушение на всички международни закони и без основателна причина. Територията на Царство България е предоставена от управляващите и е използвана от нацистите като плацдарм за война срещу народите на Югославия и Гърция. Ръководейки се от предстоящите си планове за нападение срещу Съветския съюз Третият райх прехвърля окупационните си задължения в Беломорска Тракия и Вардарска Македония на българската армия. На 18 май 1941 г. Хитлер издава Директива № 29 относно окупацията на Гърция. В северна Гърция се създават три зони: германска, италианска и българска. С постановление на Министерския съвет № 5368 се утвърждава наредба за правата на директорите на областите в освободените през 1941 г. земи. Цялото управление на областите се предоставя на назначените от българското правителство областни директори. Те нямат права само над органите и представителите на военното министерство. България въвежда визов режим с Гърция, който обхваща и окупираната Беломорска Тракия, като германските военни лица преминават границата без българска входна виза. В замяна на полученото административно управление на Беломорието българското правителство се ангажира да охранява тила на германците на Източния фронт срещу предполагаемо англо-американско нападение. На 14 май 1941 г, на първото заседание на Народното събрание след пролетната ваканция министър-председателят Богдан Филов прави официално съобщение за освобождаването на поробените краища и обединението на България. Цар Борис ІІІ е провъзгласен за Обединител.
Всички налични архивни документи сочат, че българската държава е упражнявала пълен стопански, административен, военен и политически контрол върху така наречените нови земи. Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Македония и Западните покрайнини е дело на българските административни власти: полиция, армия, данъчни и банкови чиновници, та дори са включени учители и органите на Българския червен кръст. Защо тогава е необходимо да се крие истината?
В усилията си да решат еврейския въпрос управляващите в България са изпреварени в Европа единствено от марионетните държави Словашко и Хърватско. Нацистите в своите доклади с признание отбелязват старанието на българските власти. В секретно донесение от германската легация в София до Главното управление за имперска безопасност относно хода на изселването на евреите от България, писано на 5 април 1943 г., се казва:
“Като се има предвид, че в Италия, Унгария, Испания и т. н. еврейският въпрос не е поставян за решаване и не е започнала подготовката за изселване на евреите, може да се твърди, че въпреки обичайните за Балканите ограничения българското правителство активно се занимава с решаването на еврейския въпрос.”
Принципен е въпросът - исторически и морално оправдано ли е политици и историци в миналото и сега да делят евреите на български и небългарски, да изпитват национална гордост за спасените, а да премълчават за унищожените евреи?
Като оправдание за действията си българските власти използват обстоятелството, че беломорските и македонските евреи нямат българско гражданство. Митпополит Стефан констатира пред Св. Синод: „За беломорските евреи като чужди, а не наши граждани, всяка интервенция се оказа неефикасна...”. Как са можели да имат българско гражданство, като на местните евреи българското правителство забранява да го получат с Наредбата за поданството в новоосвободените български земи. На останалото население от небългарски произход е поставен ултиматум да приеме българско гражданство или да се изсели в Гърция. Цинично е по този демагогски начин да се оправдава депортацията на небългарските евреи и днес. Министерският съвет на Царство България със 116-то постановление «лишава от българско поданство всички лица от еврейски произход, които бъдат изселени вън от пределите на страната, ако до тогава са имали българско поданство” като така се опитва да прикрие съпричастността си към депортацията както на чуждите, така и на част от българските евреи.
Решението за изселването е договорено на най-високо равнище между цар Борис ІІІ и германският външен министър Йоахим Рибентроп. В секретна телеграма подписана от Рибентроп се казва:
“Относно еврейския въпрос в България царят каза, че досега той е дал съгласие само за прехвърлянето на евреите от Македония и Тракия в Източна Европа. От евреите в България иска да се освободи само от незначителен брой болшевишко комунистически елементи, а останалите 25 000 евреи иска да задържи в концентрационни лагери, защото ще ги използува за строителство на пътища.”
Съдържанието на телеграмата се използва постоянно като най-сериозното доказателство, че цар Борис ІІІ не е искал депортацията и е спасил българските евреи, но документът е и най-сигурното доказателство, че унищожаването на беломорските и македонските евреите става с изричното съгласие на царя. Каква оценка трябва да даде тогава съвременното българско общество за Борис ІІІ: на спасител или на унищожител на евреи? Немците точно охарактеризират поведението на царя: ”Той преследва своята често прилагана тактика да създава усложнения зад гърба на отговорното правителство, за да се представи след това като непричастен”.
Съществувала ли е възможност българската държава да спаси приготвените за унищожаване евреи? Международната общност, в лицето на САЩ и Великобритания чрез швейцарското посолство в София от 11 до 27 март отправя предложения до българското правителство да разреши на беломорските и македонските евреи да се изселят в други държави, които са готови да ги приемат. На 11 март Филов отговаря на швейцарския посланик, че е вече много късно, “понеже те след няколко дена тръгват”. В действителност управляващите в България не са искали да спасят евреите, въпреки че са имали юридическа и административна власт да го направят. До момента на преминаването на тези евреи под юрисдикцията на нацистките власти българската държава е можела да се откаже от депортирането им и да ги спаси. Гръцките евреи, качени на кораби в Лом, са били под управлението и контрола на българските полицаи до Виена, където те ги предават на нацистите. На 15 март в разгара на акцията по депортацията на небългарските евреи министър-председателят отбелязва в дневника си, че по еврейския въпрос „... Царят държи на едно твърдо поведение”. Това по онова време и сега означава, че нещастниците са били обречени по волята на българския монарх. Елин Пелин свидетелства пред Народния съд, че се e обърнал в личен разговор към цар Борис ІІІ с молба от свое име и от името на група български писатели евреите „на всяка цена да се задържат в България и да не се предават на гермаците”.
Правителството на Богдан Филов осъзнава престъпния характер на действията си и ги оправдава с исканията на нацистите. На закрито заседание на парламентарното мнозинство министър Петър Габровски обяснява, «че правителството като не е могло да устои на натиска да обяви война на Русия, прие германския натиск да ликвидира еврейските общности». Удивително е как по-късно Седми състав на Народният съд лансира същата теза. В произнесената от него присъда е казано, че «акцията по изселването е по скоро немска, отколкото българска акция». Така се ражда легендата за невинността на управляващите в царство България за депортацията на беломорските и македонските евреи.
Правителството на Филов лъже нагло американците и англичаните. Българският пълномощен министър в Швейцария Кьосеиванов обяснява на техните представители, «че действията са предприети от комисаря по еврейските въпроси по негова собствена инициатива». Лъжата се разпространява и до днес като се позовават на различията в българския и немския вариант на споразумението. Целенасочено се пренебрегва факта, отразен в архивите, че Александър Белев научава за плановете на правителството при посещението на хауптщурмфюрер Даннекер – помощник на полицейския аташе в България. Комисарят по еврейските въпроси подписва споразумението с германците, след като му е наредено от министър Габровски, който пък от своя страна е договорил условията с немския пълномощен министър Бекерле на основание на даденото разрешение от цар Борис ІІІ. В 127 –о постановление на Министерския съвет ясно и точно е записано „Възлага се на комисаря за еврейските въпроси да изсели от пределите на страната в споразумение с германските власти до 20 000 души евреи, заселени в новоосвободените земи”.
Единственият представител на властите в България, който прави опит да постави въпроса за депортацията на беломорските и македонските евреи е народният представител Петко Стайнов. Той отправя питане към правителството в Народното събрание на какво основание се извършва изселването на евреите от новоосвободените територии. Въпросите, които поставя и мненията, които изразява Петко Стайнов са крайно неудобни за министрите: „В случая, ако се касае за евреите от Беломорието и ако те действително не са станали български поданици, трябвало би да се насочат направо към Гърция, чиито поданици остават, а не да се товарят на шлепове по Дунава”. Ръководството на парламента скрива отправеното питане от Петко Стайнов.
Извършила ли е военно престъпление българската държава спрямо чужди граждани, като ги е депортирала в трета страна? В камарата на общините британският министър председател Уинстън Чърчил говори за „мрачната картина на делата на българската армия, извършени в техните страни /Гърция и Югославия – бел. авт./ от българите като жестоки лакеи на падналата нацистка сила ...”.
Големият въпрос: направени ли са решителни опити да бъдат спасени беломорските и македонските евреи от българското общество все още не е получил отговор? Съществуват неопровержими доказателства, че секретарката на комисаря по еврейските въпроси Лиляна Паница запознава ръководството на еврейската консистория в София с готвените планове. Старателно пазената от правителството тайна за предстоящата депортация става известна. Усилията на ръководните еврейски дейци изцяло се насочват за предотвратяване изселването на част от българските евреи. Кой е определящият мотив - дали защото самите те са били в списъците за изселване или защото още тогава са осъзнали, че причините за изселването на небългарските и на българските евреи са коренно различни – е трудно да се отговори със сигурност. Факт е обаче, че българските евреи все още са длъжници към паметта на Лиляна Паница. Споменът за нея е свързан с отговорът на въпроса какво направиха българските евреи за спасяването на братята и сестрите им от Македония и Беломорска Тракия. И защо българската общественост, която както се твърди успя да предотврати изселването на българските евреи, позволи да бъдат депортирани така наречените небългарски евреи?